Отдадохме ли почит на героите?

 

 

                     Тоз, който падне в бой за свобода,

той не умира: него жалеят

земя и небе, звяр и природа

и певци песни за него пеят...

 

 

  На 2 юни 2005 година се навършиха 129 години от героичната смърт на един от най-великите синове на майка България – Христо Ботев. Каквото и да кажем за него: велик революционер, брилянтен поет, смел и непримирим българин, би било малко, затова е по-добре просто да замълчим и да му се поклоним! На 2 юни ние почитаме и паметта на всички онези велики воини паднали в борба за Освобождение на Отечеството ни. Дотук добре, но...

  Отдадохме ли наистина заслужената почит на нашите славни герои, героите на чиито велик дух се крепи България? Не мисля. Тук не искам да се спирам подробно на факта, че когато сирените засвириха, голяма част от пешеходците и огромната част от моторните превозни средства не спряха дори за секунда, но не мога да не го отбележа. Та това е най-малкото, което всеки българин трябваше да направи. Нима тези три минути бяха от решаващо значение за целия му живот, та бързаше нанякъде? А дори и отговорът да е положителен, не осъзнавате ли братя българи, че без саможертвата на тези велики люде днес нас нямаше да ни има или най-малкото щяхме да бъдем роби? Помислете и следващият път спрете и се поклонете, защото скоро може и да нямате тази възможност. Някои ще попитат какво значат последните ми думи, макар и да е очевадно. Колкото повече българи забравят историята си и не почитат светините си, толкова по-слаба ще става България, докато в един миг не дойде краят, този бленуван от враговете ни край, който най-сетне ще освободи поле за действие на всички, на които пречим. Тук идва и логичният въпрос: “С какво пречим на другите?”. А отговорът е много прост, по-прост отколкото можем да си представим, а именно: “С това, че България винаги е раждала и докато я има ще ражда герои като Ботев”. България никога не се е примирявала и докато има истински българи не ще се примири с несправедливостта, какъв по-голям порок от това? Нали именно заради непримиримостта на своите синове България успя да се върне от чистилището на петвековното робство и въпреки всичко и всички обедини под своя власт голяма част от земите, принадлежащи по право на нашата нация?! Нали по този начин попречихме на съседите си да изпълнят докрай своите кръвожадни и несправедливи намерения спрямо крехката снага на нашата Родина и с това си спечелихме тяхната вечна омраза и презрение?! Но какво от това? Ние знаем, че правото е на наша страна и това ни дава увереността да продължим по стъпките на предците си, защото вярваме, че накрая справедливостта ще победи.

   Сега искам да се спра и на един друг аспект свързан с честванията на 2 юни. Този ден бе определен за отдаване на почит на героите за Освобождението на Родината ни, но отново по стара комунистическа традиция се премълчаха имената на много българи, отдали живота си за Освобождението на различните краища на България останали извън пределите на държавата. Защо не се споменаха имената на Тодор Александров или Ванчо Михайлов например? Защо се мълчи за генералите Жеков и Луков? Не е ли това поредният опит да се окастри нашата история и да се скрият някои от най-славните и страници, за да я няма гордостта в сърцата на българите? Дори и така да е всички врагове на България трябва да помнят, че винаги ще има българи, които знаят и помнят и че винаги ще пробуждаме българския дух, доколкото ни е възможно!

   И накрая искам да кажа само няколко думи за почитта, която трябва да отдадем на героите на България. С тяхната кръв, кръвта на стотици хиляди мъже и жени, се изми позорното петно, което падна върху България преди завладяването ни от турците, когато българите се разединиха. Кубратовият завет бе нарушен и бяхме наказани за това по най-жестокия начин – с петвековно иго, но благодарение на честта, достойнството, храбростта и националната гордост у всеки един българин успяхме да възродим нашата държава. Сега отново българите са се отчуждили един от друг и се гледат като врагове, а това е потъпкване на паметта на предците ни, които само допреди 60-тина години като истински братя стояха рамо до рамо и на фронта и в живота, само и само да я има България, да ни има нас! Нека не предаваме тяхното дело, нека не превръщаме смъртта им в напразна саможертва, нека не бъдем некрофили спрямо собствената си кръв, защото без нея ние сме нищо!

 

ВЕЧНА ПАМЕТ ВАМ, БЪЛГАРСКИ ГЕРОИ !