Илинденската епопея от 1903 година
Подписването на Сан Стефанския мирен договор е една от връхните точки в борбата на българите за освобождение от чуждо иго. Той предоставя под български контрол почти всички територии, населени с българи. За съжаление много скоро след него идва студеният душ на Берлинския конгрес, който разпокъсва снагата на майка България между хищните и съседи. На този конгрес нашите днешни съюзници доказаха, че справедливостта не означава нищо за тях. Те имали само вечни интереси, а не вечни приятели. Дано днес всеки българин си спомни за това тяхно становище и да не ги наричаме свои приятели.
След голямото рязане на територии от живото тяло на България Македония и Одринска Тракия са оставени в пределите на Османската империя без каквато и да било положителна промяна в статута им. Дори напротив турците се озлобили и ожесточили още повече, като гнетът над българите станал нетърпим. В такива условия се появила Вътрешната Македоно-Одринска Революционна Организация (ВМОРО), на която било писано да се превърне в легендарен страж на българщината и в една от най-великите организации на нашето време. Връх в ранната история на Организацията е организирането и провеждането на Илинденско-Преображенското въстание. Тук обаче е мястото да отбележим и участието на редица други организации в това въстание, за да останем честни пред тях и пред Родината, такива са: Върховният Македоно-Одрински Комитет (ВМОК) и различни тайни офицерски братства.
Няма да занимавам читателите с решението за въстанието, с подготовката и организацията му, тъй като това все още може да се прочете свободно в българските учебници по история. Но факт е, че избухналото на 20 юли (2 август) 1903 година въстание е най-голямото в историята на българския народ. Незаслужено му е отредено по-задно място от Априлското, тъй като по организация и провеждане Илинденско-Преображенското въстание значително надминава това от пролетта и лятото на 1876 година, знае се, че само това въстание избухва на точно определения ден. То не отстъпва и по въодушевление сред въстаниците доказателство, за което е един легендарен отряд, действащ в Охридско, съставен от селяни (т.нар. смъртни дружини), който е въоръжен само с коси, но дава редовно сражение на турски отряд и го побеждава като пленява част от провизиите му. Избухналото на 20 юли въстание в Битолския революционен окръг има огромен обхват, като в него се включва почти цялото боеспособно население от окръга и въстаниците постигат не малко победи, което се дължи и на гениалността на тримата ръководители в този окръг: Дамян Груев, Атанас Лозанчев и Борис Сарафов. Най-голямото постижение е провъзгласяването на Крушевската република, която просъществува цели 10 дни в условията на постоянна война срещу редовни турски части. Въпреки желанието на някои македонски историчари да видят в Крушевската република македонска държава, това е вярно, доколкото в Крушево се създава държава на македонските българи. Спорът относно идентичността на ВМОРО и на въстанието може да бъде лесно решен, ако се погледне член 3. От Устава на Организацията: “Член на Българските МОРК може да бъде всеки българин, без разлика на пол, който не е компрометиран с нищо нечестно и безхарактерно пред обществото и който обещава да бъде с нещо полезен на революционното освободително дело”. Славна е борбата от последните месеци на 1903 година, която са видели битолските, охридските, леринските, костурските и кичевските поля и планини. Отново българският дух е изправил млади и стари, бедни и богати, учени и прости хора, с оръжие в ръка да се борят за свободата на родния си край. Железният дух и твърдата вяра в справедливостта са бронята на гърдите на българските въстаници, заплата е била надеждата за освобождение, а предводител - българското знаме.
На 6 (19) август избухва въстанието в Одринския революционен окръг, в самото сърце на Европейска Турция. Ударът на българите е абсолютно неочакван и поставя в изключително деликатно положение вековния тиранин, който се вижда принуден да изпрати срещу сражаващите се в двата въстанали окръга, 26 000 българи, 350 хиляди души турска войска. Едва ли е нужно да се обяснява каква жертвоготовност са проявили тези юнаци изправили се срещу десетократно по многочислен враг, но едно е важно да се отбележи: тяхната величава саможертва превръща земята, напоена с кръвта им във вечна българска земя.
Днес ние трябва да помним всички онези 4600 мирни жертви, множеството избити въстаници и опожарени села и градове и заради тях да се стремим да запазим българщината в земята, в която те оставиха костите си. Крайно време е открито да заявим, че мир на Балканите не може и не бива да има, докато не възтържествува справедливостта, докато не бъдат премахнати вековните неправди, извършени над българския народ.
